Как посетихме Проходна и... не срещнахме Ам-гъл (август 2017)



За края на август с Боби сме планирали няколкодневна разходка из България. Първоначалният план е да минем през Видин, Белоградчишките скали, Врачанско… Но се оказва, че в същите дни Мартин и Лили ще са във Варна, затова решаваме че ще мързелуваме три дни с тях, на връщане ще посетим Хотнишкия водопад и Деветашката пещера, ще преспим в Плевен, а после на път към София ще видим пещера Проходна и района на Пещерния дом.
Всичко във Варна върви идеално, но вечерта преди отпътуването ни времето се разваля и започва да вали. Мартин и Лили ще се прибират със самолет до София, а ние с Боби към 10 сутринта решаваме да потеглим по начертания маршрут с надеждата, че ще се разминем с дъжда и все нещо ще видим. Да, обаче… чистачките отказват и се о
казваме хванати в капана на природата. Няколко часа чакаме да спре, но тъй като времето напредва решаваме, че ще отидем в намиращ се недалече сервиз за да потърсим помощ за проблема.
Дали защото виждат, че не сме с варненски номер и решават да ни свалят кожата, дали по друга причина, но в сервиза разглобяват механизма на чистачките и започват да обясняват, че трябвало доста работа, не можели да се ангажират със срокове, но да сме имали предвид, че дъждовете щели да продължат. Това последното си е чиста лъжа, защото прогнозата за времето говори нещо съвсем различно.
В крайна сметка към 3 следобед с Боби решаваме, че тръгваме без чистачки към Плевен. Картата на Агенцията за борба с градушките показва, че по пътя вече не вали, а и във Варна нещата са преминали на фаза леко ръмене.
Пътуването до Шумен е истински кошмар. Въпреки, че малко след Варна дъждът спира, пътят е мокър, а от преминаващите автомобили и камиони хвърчи вода и кал по стъклото ни.
Успяваме да стигнем невредими до Плевен, където нощуваме, а на сутринта е време да реализираме финалната част от плана – да посетим пещера Проходна и да огледаме какво друго интересно има в района. Не разполагаме  с кой знае колко време, защото следобед трябва да сме в София, но няколко часа са си няколко часа…
Колата остава на сервиз и се налага да потеглим с мулето*. Мулето не разполага дори с климатик, а след вчерашния дъжд, днешният ден се очертава да е горещ. Липсата на екстри няма как да спре желанието ни за приключения и ето, че скоро сме в Луковит и пред нас е табелката, сочеща да завием надясно към пещерата.
След броени минути вече сме на изградения паркинг, където спираме за малко и в крайна сметка решаваме по черния път да стигнем долу досами пещерата. Работен ден е и почти няма други хора, което е перфектно за нас. Пещерата е лесно достъпна и с автомобил може да се стигне буквално до входа и.
Проходна ме е омагьосала със своите очи още когато съм гледал Време разделно като дете. Години по-късно съм научил, че се намира близо до родния ми град, а от страшно много време все се каним да я посетим и все отлагаме. Понякога, когато нещо е съвсем близо до теб, най-трудно стигаш до него...
Слизаме от колата на импровизирания паркинг и сред клоните на дърветата зървам входа на пещерата. Към него води камениста пътечка, която се спуска леко надолу. Вълнувам се, от дете искам да посетя това място и ето, че сега съм на прага да осъществя тази своя мечта.
Пещерата представлява тунел и има два входа – голям и малък. Ние влизаме през големия вход, който е с височина над 40 метра. Още с първия поглед оставам поразен от размерите на входа, чувствам се абсолютно незначителен и незабележим на прага на този удивителен природен феномен. Правя снимки, разглеждам с блеснали очи, искам да попия всяка гледка, всяка извивка, всеки ръб на скалите около мен.
Влизайки в Проходна правим лек завой и там, отгоре в нас се втренчват Очите. Изглеждат свръхестествени, нереални, омагьосващи. Карат те да усещаш тръпки по гърба, карат те да се чувстваш някак разголен, сякаш тия Очи проникват в душата ти и виждат всичко, което се таи там, дори неща, за които никой не подозира. Величествено е.
Искам да направя перфектната снимка, но нямам нито техниката, нито уменията за това. По никакъв начин снимката не може да предаде магията на мястото. С Боби се редуваме да се изкачим точно под Очите и да си направим снимки. А там горе, към цялостното усещане се добавя още един нюанс – пращенето от жиците на електропроводите. Вперените в теб очи и тишината наоколо, която се нарушава единствено от тихото пращене на електричеството – дори сега като се сетя за тия мигове настръхвам. Някак неземно, като докосване от някаква сила извън възможностите на нашите възприятия, от някакво присъствие, което знае всичко за теб, което знае всичко за всеки...
Имаме огромния късмет да липсва голям туристически поток и да останем насаме с Очите за няколко минути. Скоро идват други хора, които слагат край на магията, а ние продължаваме към малкия вход, който в нашия случай ще използваме като изход за да разузнаем какво има нататък.
Излизам от Проходна, търсейки удобна позиция, от която да имам добра видимост към малкия вход за да му се насладя възможно най-пълноценно и да направя хубави снимки. Отново ме поразява колко незначителни са хората на фона на пещерата, колко могъща е природата в сравнение с човешките същества.
Районът е пълен с пещери и наляво по пътечката, малко след Проходна, стигам до входа  на друга. Изкачвам се до нея да поразгледам и в един момент се усещам, че Боби ми се губи. Минута – две се чудя къде се е запилял, после му звъня по телефона.
Оказва се, че е поел на изследователска мисия по пътечката, която тръгва от Проходна и по която стигнах до втората пещера. Аз също тръгвам напред, като сме се разбрали, че ако няма нищо интересно той ще ме пресрещне. След мъничко стигам до място където пътечката се разклонява. Мога да се спусна надолу в дерето или да поема нагоре към скалите. Звъня на Боби и той казва, че е тръгнал нагоре за да се изкачи на платото.
След няколко минути и аз съм горе, а гледката е истинско вълшебство. Долу под нас лениво носи водите си река Искър, над тях преминава мост с ЖП линия, вдясно сред скалите е кацнал Пещерния дом. Стоим няколко минути, запленени от красотата, разкриваща се пред очите ни.
После се връщаме отново към Проходна, защото времето напредва, а имаме още неща, които да свършим.
На импровизирания паркинг пред големия вход на пещерата решаваме да си купим магнити от една припряна лелка. Възрастен човек, който до момента е лежал покрай продавачката на сувенири ни следва до колата и започва да проси пари. Нагъл е, което ме кара да съм малко по-рязък в отказа да удовлетворя желанията му.
Горе на пътя сме забелязали изключително симпатична къщичка, край която спираме. В къщичката има огромна книга, съдържаща информация за всичко най-важно и интересно в района. Отделяме време да прочетем книгата и тя ни помага да осъзнаем нещо, което само сме подозирали до момента – в този карстов район има страшно много интересни места и спокойно може да се отделят поне два дни за разходки.
Обогатени от прочетената информация се отправяме към Пещерния дом, намиращ се малко под информационната къщичка. Лъха на соцстроителство, но гледката е вълшебна и с Боби си говорим, че би било добра идея да организираме посещение с по-голяма компания за една-две нощувки, комбинирани с обиколка на района.
Сдобиваме се с печат на туристическите книжки от заведението на Пещерния дом, купуваме си вода, с която да се освежим от жегата и след няколко уточняващи въпроса тръгваме към скалния манастир Света Марина, който виси някъде под Пещерния дом, досами водите на Искър. Прочели сме, че до него се стига по малко по-екстремна пътечка, която се вие по ръба на скалите и сега тръпнем да проверим как е положението в действителност.
Пътечката започва от Пещерния дом, обозначена е с табела и в началото си представлява доста сериозно спускане. Стига се до разклон, където една пътечка води до Проходна, а друга до манастира. Ако с Боби бяхме се спуснали към дерето след излизането от пещерата, щяхме да поемем по пътечката към Пещерния дом. Пътят до Света Марина има своята тръпка, на моменти сякаш висим над реката, но дори за малки деца няма проблем да се придвижат по стъпълцата, стълбичките и мостчетата, ползвайки на места за допълнителна сигурност стоманените въжета, забити в скалата.
От Пещерния дом до скалния манастир се стига за десетина минути. Ние обаче нямаме късмет, защото портичката се оказва заключена и не успяваме да влезем вътре.
Тръгваме обратно, но Боби предлага да видим докъде ще стигнем отклонявайки се по пътечката към Проходна. Самата пътечка пък се разклонява и ние поемаме в храсталаците покрай реката към място, което би трябвало да се нарича Задънен дол. Това име ми навява някакви асоциации с Властелина на пръстените и докато навлизаме в пущинака очаквам да се появят я Ам-гъл или поне някой негов братовчед , я друго вълшебно същество. Появява се... възрастен мъж, обут с галоши, носещ раница и въдици. Мъжът в първия момент сякаш се стъписва от срещата, изглежда сме нарушили спокойствието му. Питаме го накъде води пътечката покрай реката, а той предлага сам да ни води през нея из пущинака. В следващите няколко минути вървим по ръба на брега, прескачаме паднали дървета, газим треволяк. Ожарва ме коприва, нашият спътник се шегува, че няма да имам ревматизъм. Може би е заради прекалено развинтеното ми въображение, но се чувствам неловко и неспокойно газейки из треволяците в компанията на този странник. Отдалечаваме се от реката и стигаме до някакво дере, скрито под преплетените клони на дърветата. Водачът ни ни показва беседка на върха на една от скалите, вход на пещера, до която могат да достигнат само хора със специални умения и екипировка. Минаваме под мостче. Сега тук е сухо, но може би напролет се образува рекичка и стигаме до място където през по-влажни месеци от годината има водопад, който вероятно заради сухото лято е напълно пресъхнал. Нашият спътник не спира да говори, но поради говорни особености не разбирам всичко, което казва. Отново излизаме на брега на Искър и той ни сочи другия бряг – към психодиспансера, обяснявайки, че това бил Партийният дом.
Стигаме обратно до мястото, където се разклоняват пътечките за Пещерния дом нагоре, а наляво към скалния манастир. Оказва се, че този човек се грижи за манастира и ни предлага да се върнем с него за да разгледаме. Ние нямаме време и вместо това му благодарим и тръгваме нагоре по стръмното изкачване. Чувствам се леко като идиот заради дискомфорта, който имах към напълно добронамерен човек. Понякога развинтеното въображение не е чак толкова полезно...
Изкачването до Пещерния дом е кратко, но доста натоварващо, все пак след няколко минути сме горе на паркинга в напечената от жаркото слънце кола.
Останали сме запленени от района, а тук има още толкова много за разглеждане и толкова много за преживяване.
Със сигурност ще дойдем отново.
Поемаме към София в стила на ранните 90 – разхлаждаме се от въздуха нахлуващ през отворените прозорци и се освежаваме с вода.
Заредили сме се с поредната доза вълшебство, жегата и липсата на екстри в колата не ни пречат, а след нялко часа в София ми предстои една дългоочаквана среща...
Enjoy the ride!
* муле – резервен болид във Формула 1

Коментари

Популярни публикации от този блог

Възгледите на един хейтър за... банкетната култура*

ПРИЯТЕЛСТВО

The Killing of a Sacred Deer (2017) - рецензия