Вазовата екопътека и водопад Скакля (септември 2017)

Сигналът за ново съобщение във Фейсбук ме кара да погледна телефона си. Боби. Крайно време е да пише. Утре е рожденик и го чакам да измисли как ще изкара рождения си ден. Пада се в един от тия дни, когато цялата страна използва последните отблясъци на лятото за да се набеснее като за последно.
Идеята на брат ми е да си направим кратка разходка, а вечерта да има импровизирано отбелязване на празника му в някой бар.
Аз съм съгласен и го питам къде мисли да ходим. Първоначалната идея е да се качим на Черни връх. Дори в продължение на около половин час обсъждаме кое, кога и как, тъй като аз ще пътувам от Плевен. Купувам си онлайн билет за автобуса на Ивкони, който тръгва към 7:30 сутринта. В крайна сметка обаче твърде ниските температури, които прогнозират за Черни връх ни отказват и минаваме към план Б – Вазовата екопътека. Наясно сме, че вероятността водопадът Скакля да „работи“ е минимална, но все пак тази дестинация ни харесва и я одобряваме за предстоящата разходка.
Планът е аз да пътувам с автобус до София, а на автогарата да се чакаме с Боби и да тръгваме към Бов.
Сутринта е първата по-хладна от септември, усеща се че лятото е в края си, предвидливо съм облякъл тънка блузка с дълъг ръкав, а в раницата имам тениска и горнище с качулка, с които да се екипирам като тръгнем по пътеката.
Налага се да облека горнището с качулка още в автобуса. Климатикът работи на макс, вътре е сигурно 17-18 градуса, което въобще не е подходящо за хладната сутрин. На гневните забележки на пътниците, шофьорът отговаря, че не може да направи нищо и климатикът не може да се изключи. Явно някак е настроен да работи без да спира, тъй като все пак е лято и е нормално навън да е топло, но пък не е предвидено, че ще има и дни с по-ниски температури. Лукс и комфорт с Ивкони, епизод пореден. Бесен съм и пиша през телефона оплакване, използвайки съответната форма в сайта им. Успявам да го изпратя преди дисплея ми да се е заскрежил. И така с горнище, шапка с козирка и качулка, сложил тапите на слушалките в ушите, успявам някак да оцелея до София. Единствено леко съм се схванал, но се надявам през деня да се раздвижа добре. Отбелязвам си, че е редно това да е последният път, когато ползвам Ивкони.
Боби пристига на автогарата и приключението започва. Предстоят малко над четиридесет километра до гара Бов. След Нови Искър започваме да се движим в Искърското дефиле и на места буквално пълзим, така че разстоянието се изминава за повече от час. Но пък си струва - районът е живописен.
Вазовата  екопътека свързва гара Бов и село Заселе. Много по-добрият вариант е да тръгнете по нея от гара Бов. Така сме решили да направим и ние.
Стигаме до гара Бов и... объркваме пътя. Тъй като не сме добре подготвени, вместо да продължим направо към махала Скакля, завиваме надясно към гарата и след това следвайки пътя започваме да се катерим нагоре. Пътят се вие и става все по-лош, ние се усещаме, че нещо не е наред, но решаваме да продължим още малко. Стигаме в село Бов и вече сме напълно уверени, че сме се объркали. Пред селската кръчма е изкарана маса, на която неколцина местни джентълмени са започнали поемането на дневната доза бира. Питаме ги за Вазовата екопътека и те потвърждават подозренията ни. Обясняват, че трябва да се върнем до стадиона и там ще намерим табелка за това, което търсим.
Стадионът (всъщност е обикновено игрище) в гара Бов е изключително живописен. Заключен е между две скали и съм го запомнил от култовите времена на Канал 3 и 1 към 1 със Сашо Диков. Направил ми е впечатление както с разположението си, така и с конкретна случка – камерата доста старателно беше записала как един от футболистите се облекчава на скалата. Както казва Диков: „Имаме го, излъчваме го!”.
Връщаме се надолу, спираме пред стадиона, където правим няколко снимки, с които да докажем, че сме посетили това култово място. Всичко добре, но местните са ни дали грешна информация. Тук наистина започва екопътека, но не Вазовата.
В крайна сметка решавам да гуглирам през телефона и в някой от туристическите блогове попадам на точното описание как да намерим пътя. Потегляме отново и този път всичко е точно. Няма нерви ако не бяхме сбъркали пътя, нямаше да видим стадион Скала в гара Бов.
Непосредствено преди началото на Вазовата екопътека има импровизиран паркинг. Ние имаме късмет и успяваме да намерим местенце, като с няколко маневри колата е паркирана. Надяваме се като се върнем някой от прииждащите кандидати за разходка да не ни е затворил.
В самото начало на пътеката се преминава през мостче и вдясно има малка пещера, в която някой беше оставил някакво подобие на дюшек и одеало. Вероятно се използва и като заслон при лошо време. Пътеката е добре обособена и се вие в гората, изкачвайки се все по-нагоре. Не е тежка и ние се движим с добро темпо. За двайсетина минути, които включват и спиране тук-там за снимки достигаме до водопад Скакля. Опасенията ни се потвърждават – Скакля не „работи” – пресъхнал е и не можем да се насладим на пълния му блясък, но това въобще не ни разваля настроението. Скалите, където най-напред пада водата, са високи над 80 метра, а с продължението надолу общата височина става 120 метра. Там около 80тия метър има оформени стъпала, където посядаме за да се насладим на гледката към дефилето и да починем. Стъпалата са доста тесни и докато се разминавам с други хора, за момент ми се завива свят и усещам как пропастта от едната страна започва да ме влече. Запазвам присъствие на духа и усещането бързо преминава. Правим снимки, но те няма как да обхванат и възпроизведат това, което виждаме и усещаме. Красиво е, а в пролетните дни, когато има вода, предполагам ще е наистина прекрасно.

Тръгваме по втората част на пътеката – нагоре към село Заселе. Тук пътеката става малко по-стръмна и трудна, но пък всяко усилие си струва. Всяка крачка нагоре ни разкрива все по-красиви гледки – скални отвеси, старопланински хребети, дефилето на Искър. Често спираме за снимки или просто да се полюбуваме на природата. За около двадесет и пет минути сме горе на равното при село Заселе, където гъмжи от народ. Гледката е великолепна. Ето затова е по-добре да се започне от гара Бов и да се катери нагоре, вместо да се слиза от Заселе към водопада. Когато качваш нагоре всяко усилие е възнаградено – най-напред от достигането на Скакля, после от постепенно разкриващите се вълшебни гледки. Ако бяхме избрали обратния маршрут щяхме да получим всичко наготово, а на връщане щеше да ни чака тегаво изкачване към неща, които вече сме видели.
Тук горе попадаме на още нещо интересно – майстор на дърворезбата е оформил в стъблата на околните дървета причудливи лица, които сякаш оглеждат и поздравяват преминаващите туристи. С Боби оценяваме високо работата на неизвестния майстор.
В самото начало на селото попадаме на заведение и решаваме, че е време да се подкрепим. В заведението явно са подценили днешния човекопоток, но все пак с Боби успяваме да се класираме за салата и скара, нещо което пристигналите малко след нас не успяват. Сядаме на маса на двора, под едно вишнево дърво, хапваме и пием бира. Доволни сме от развитието на днешното приключение.
Пътят надолу е съпроводен с още една порция наслада от гледките, този път на водопада Боби снима мен, след като аз съм снимал него на идване. Спускането е лесно и за четиридесетина минути, с всичките снимки, сме долу при колата.
Доволни сме, че сме посетили още едно прекрасно кътче от България. Вазовата екопътека е съвсем лека и достъпна дори за малки деца. Перфектно място за еднодневна екскурзия.
Връщаме се в София достатъчно навреме за да се освежим, а после да отпразнуваме рождения ден на Боби.
To be continued…

Коментари

Популярни публикации от този блог

Възгледите на един хейтър за... банкетната култура*

ПРИЯТЕЛСТВО

All Eyez on Me (2017) - рецензия