Седемте рилски езера (август 2018)


Седемте рилски езера бяха планирани за делничен ден в средата на юли, но тогава времето беше дъждовно и променихме маршрута. Този път обаче прогнозата е за хубав летен ден и ние се насочваме към сбъдването на една мечта.
Сутринта се замотаваме и тръгваме от София двайсетина минути по-късно, отколкото имаме намерение, решаваме да минем покрай язовир Искър, защото пътят там е по-интересен. В един момент небето сякаш се захлупва, а малко по-късно се появява сериозна мъгла. Чудим се дали няма някакъв обрат с метеорологичните условия и дали горе край езерата не ни очаква някоя неприятна изненада.
Пътят Самоков – Дупница се оказва доста лош, така че по-добрият вариант определено е да се пътува по магистрала Струма.
Наши приятели са ни предупредили, че през уикенда на езерата е пренаселено и още когато се насочваме към лифта започваме да добиваме представа за какво става дума. Колите са паркирани в плътна редица, свободни места няма. Напредваме към платения паркинг, където след кратък престой в задръстване на входа успяваме да оставим колата и нарамили раници се понасяме към лифта.
Гъмжи от народ. Мъже, жени, деца се лутат във всевъзможни посоки, но в крайна сметка с това хаотично движение тълпата все пак се придвижва към крайната цел – лифта.
Вариантите за достигане на хижа Рилски езера, където е отправната точка за обиколката, са три. Пеша – това ще отнеме час и половина – два, както и ще намали запаса от физически сили. Може би е разумен вариант ако човек смята да остане за няколко дни горе. С джип – возят за 10/15 лева еднопосочно/двупосочно. Малко половинчата работа, защото те оставят на място, откъдето има още половин час изкачване. С лифт – цената е 10 лева в едната посока и 18 за двупосочен билет. По този начин се достига до самата хижа. 
Досега не съм се возил на седалков лифт и определено го броя за част от приключението, така че другите варианти не подлежат на обсъждане. Когато достигаме до лифта ни очаква неприятна изненада – две огромни опашки – едната за билети, другата за самия лифт. Тук единствената правилна тактика е някой да чака на опашката за билети, докато друг е хванал място на опашката за лифта. С тази тактика успяваме да се качим на седалката след един час. Лифтът е с дължина малко над 2 километра, преодолява денивелация от 515 метра и пътува около двадесет минути.

При качването нагоре се пътува срещу склона и няма никакви грижи с височината, но с Боби се базикаме как ли ще е надолу, когато ще усетим с пълна сила какво е да висиш над пропастите.
В 11 часа най-накрая сме на хижа Рилски езера, вземаме печати в туристическите книжки и поставяме начало на дългата разходка.
Има два варианта за обиколка на езерата. Първият е да се достигне най-напред до Бъбрека, а вторият вариант започва с посещение на Долното езеро.
Ние се насочваме към Бъбрека. Пътят започва със стръмно изкачване. Отдолу хората изглеждат като мравки по склона. За около 15 минути успяваме да преодолеем първото препятствие и да се изкачим в по-равен участък. Хижата се е смалила до размерите на кутийка, а усилията ни са възнаградени с чудесна гледка към Долното и Рибното езеро. Правим снимки и се наслаждаваме на пейзажа, опитваме се, доколкото е възможно, да игнорираме потока от хора около нас.
След около 45 минути ходене достигаме до първото езеро – Бъбрека. Усещането е за докосване до нещо величествено. Прозрачните води, облясъците на слънцето, живописни канари, ледът, който на места стои непокътнат. Сядаме на брега, омагьосани от съвършенството на природата, вдишваме дълбоко, наслаждаваме се на приказния свят, в който сме попаднали. Решаваме да се подкрепим със сандвичи и докато хапваме оставяме пасажите от малки рибки, плуващи в прозрачната вода да ни хипнотизират.
Сигурно е странно и непатриотично, но водите на Бъбрека не пораждат в нас желание да нагазим и да изиграем хоро, вдигнали националния флаг. Водите ни изпълват със смирение, с безгрижие, с наслада. За наш късмет днес няма патриоти от типа Булгар-булгар – изключително противна порода, но пък има една друга, не по-малко дразнеща  група, с която се сблъскваме още долу при хижата и която периодично пресича пътя ни – хората, понесли спийкъри, от които дъни разнообразна музика. Що за дебил трябва да си за да се понесеш по тия свещени места с музика, която да натрапваш на всички наоколо. Та нали идеята е да усетиш спокойствието, да чуеш звуците на природата, да се насладиш на това, което те заобикаля. Може би тия идиоти са били разочаровани, че между езерата не намират барове?! Не съм агресивен по природа, но понякога ми се иска да хвана един крак от дървен стол и да блъскам, да блъскам... без да казвам защо.
Време е да оставим Бъбрека и да продължим нагоре. Очаква ни сериозна стръмнина. Преодоляваме я за по-малко от 20 минути и пред нас се разкрива Окото – най-дълбокото от седемте езера, достигащо дълбочина от 37.7 метра. Тук решаваме да се отделим от пътя на тълпата и хващаме в противоположна посока. Като награда за това решение получаваме прекрасна гледка към други езера – Близнака, Трилистника, Рибното, Долното, както и възможност да се насладим на Окото от друга перспектива, без около нас непрекъснато да преминават хора. Очакванията ни, че като се изкачим най-горе ще имаме гледка в посока обратна на езерата не се оправдават. За такава гледка ще трябва да повървим още доста, което ни се струва безпредметно. Вместо това решаваме, че ще се спуснем по стръмния склон долу до брега и ще отидем до леда. Няма пътека, но отгоре спускането изглежда възможно и не толкова трудно. Оказва се, че не е точно така, в един момент спираме и започваме да се чудим дали ще успеем да се спуснем. В крайна сметка за десетина минути успяваме да достигнем до брега на Окото, а за още пет, пристъпвайки внимателно по подвижните камъни, изпълзяваме до леда. След екстремното спускане усещам леко неразположение в дясното коляно, но решавам, че е пренапрежение след положените усилия и скоро ще отшуми.
Операцията приключва успешно и се отдаваме на заслужена почивка, излегнати на брега на езерото. Слънцето напича приятно, кара те да се отпуснеш, а съзнанието ти се рее сред спокойствието и красотата на това магическо и мистично място. Намираме се на не повече от стотина метра от пътя на тълпите, но сякаш сме напълно сами със себе си и магията на природата.
Остава ни да изкачим още една сериозна височина за да достигнем до седмото езеро – Сълзата и до мястото, откъдето има панорамна гледка във всички посоки. Отдалечавайки се от Окото осъзнаваме, че спускането, което предприехме надолу към брега съвсем не е било толкова лесно, както предполагахме първоначално. Брегът е доста стръмен и е твърде вероятно, ако бяхме погледнали първо от тази гледна точка, да се бяхме отказали от идеята.
Изкачването нагоре ни отнема около 20 минути. Всяка следваща крачка разкрива все по-красива гледка. Притеснителното е, че коляното започва все по-настойчиво да се обажда. 
Когато достигаме връхната точка гледката е наистина смайваща. Пред нас са Близнака, Трилистника, Рибното и Долното езеро. В ляво са Бъбрека и Окото. В дясно в ниското е Сълзата.
Стъпвам на ръба на скалата. Нереално е, като място не от този свят, като някаква фантазия. Могъщо е, вълнуващо, оставя те безмълвен. Магическо е, сякаш в този миг наоколо няма никой друг, а само аз, дребният и незначителен човек, изправен пред величието на природата. Вдишвам дълбоко, а очите ми започват да се пълнят със сълзи. Тази гледка и това усещане е нещо, на което не можеш да се наситиш. Милион години ще са недостатъчни. Тук искаш времето просто да спре, някой да натисне паузата и всичко да си остане така завинаги.  
Спускаме се до Сълзата, изкарваме няколко минути в съзерцание, а после се връщаме отново горе. Десетина минути, които минават като миг. Време е да тръгнем надолу.
Ако някой ви каже, че спускането е по-лесно от изкачването веднага влезте в спор с него, а колената ви ще ви подкрепят. В планината няма лесно. Проблемното ми коляно започва да боли почти без прекъсване.
Достигаме до Окото и решаваме да спрем за почивка и хапване, като едновременно с това използваме възможността да се насладим още известно време на най-дълбокото от седемте езера. Разполагаме се на два големи камъка и всеки остава сам със себе си и магията. Нямам нужда като Дейв Геън да си нося стол, камъкът е моят трон.
След двайсетина минути е време да поемем надолу към Бъбрека,а после да се отклоним към другите езера. Спускането е проблемно и ми носи доста болка, но аз неясно защо изграждам в себе си представата, че след като достигнем Бъбрека нататък ще е доста по-лесно. Какви илюзии, каква самоизмама.
За около половин час се спускаме от Окото до Близнака. Близнака също е много красиво езеро.  Името идва от факта, че това на практика са две езера, свързани с воден канал. Вътрешният близнак е изцяло закътан сред скалите. Като пазител на езерата се извисява връх Хайдута.
Буквално след няколко минути достигаме до следващото езеро – Трилистника, а след още десетина и до Рибното езеро, където се намира хижа Седемте езера. От няколко години Рибното езеро се заблатява. Около него виждаме разпънати десетки палатки, някои от тях на наистина невероятни места по скалите.
Това, което ме очаква после е една неприятна изненада – доста стремглаво спускане, което не е добра новина за контузеното ми коляно. 



Правим няколко снимки от високо на Долното езеро и започваме да се спускаме по стръмнината. В следващите 50 минути, които ни трябват за да достигнем до хижа Рилски езера, болката е почти нетърпима. Поставям си краткосрочни цели, които да отклонят мислите ми от нея – като стигнеш до онова дърво ще има почивка, като стигнеш до мостчето, където вече става равно ще пиеш вода, ето хижата се вижда, стисни малко зъби, остават десетина минути изкачване. Вече дори на равното ме боли при всяка крачка, но в крайна сметка в 17 часа, 6 часа след старта, нашата обиколка финишира отново край хижа Рилски езера.
Тук ни очаква нова изненада – опашката за лифта изглежда безкрайна. Не губим никакво време и се нареждаме. Хубавото е, че като съм прав, но не се движа, коляното не ме боли. Времето минава в отпочиване на крак, майтапи, ядене на боровинки. Заредени с търпение изчакваме час и десет минути за да дойде нашият ред да яхнем кончето за надолу. Следва двадесет минути спускане, което е много по-впечатляващо от изкачването. Стъпваме на твърда земя и след петнайсетина минути сме при колата.
На връщане, минавайки през Сапарева баня, се отбиваме да видим най-горещия гейзер в Европа – с температура 103 градуса.
После през Дупница се качваме на магистралата и около 21 часа вече сме в София. Нито умората, нито травмата може да помрачи еуфорията и да обезцвети магията на този ден прекаран на едно приказно място – седемте рилски езера.
За езерата е най-добре да бъдат отделени няколко дни. Има страшно много допълнителни гледни точки, извън традиционните туристически пътеки, които позволяват да се почувства в пълна степен величието на това магическо място.
Не им казвам сбогом, а само довиждане. Един ден ще се върна отново при тях.

Enjoy the ride!

Коментари

Популярни публикации от този блог

Възгледите на един хейтър за... банкетната култура*

ПРИЯТЕЛСТВО

All Eyez on Me (2017) - рецензия